Момичето, което можеше да лети - Виктория Форестър

ПЪРВА ГЛАВА

Пайпър реши да скочи от покрива. Решението ѝ не беше
прибързано и необмислено.
Планът ѝ беше да се качи на покрива, да се засили от
единия край до другия и да скочи.
И последното, и най-важното – да не падне.
Нямаше план в случай, че падне, защото ако скочиш от
покрива на дома си и се приземиш на главата си, оттам на-
татък не ти трябват планове. Дори Пайпър го знаеше.
И направи точно това. Скочи от покрива.
Преди обаче да разберем какво стана по-нататък, ти ве-
роятно ще искаш да знаеш някои неща.
Пайпър живееше с майка си и баща си във ферма. Тя не
беше кой знае каква ферма, a стара дъсчена постройка с
хамбар, застрашително наклонен наляво. Откакто хората
се помнеха, семейство Маклауд живееше в Низините, на
същите двайсет каменисти акра земя. Дядото на Пайпър,
прадядото и много други предишни поколения бяха поели
първия и последния си земен дъх и всичко останало между
тях в същата къща, където и тя беше родена. И никога не
бяха мислили да се преместят другаде. Бети Маклауд смя-
таше, че хората трябва да живеят на едно място, а не да се 8
местят насам-натам, за да може Всевишният да ги намери,
ако се налага.
– Ако добрият Господ искаше нещата непрекъснато да
се променят, слънцето нямаше да изгрява по един и същи
начин всяко благословено утро. – Бети беше обикновена,
но сериозна жена и вярваше в две неща – в Библията и в
нещо, което наричаше „провидение“. – Предупредих Мили
Мей да не си играе с новата градинарска мотика. Не съм
изненадана, че черните бръмбари ядат доматите ѝ. Това е
провидение.
За разлика от Мили Мей Бети Маклауд не предизвиква-
ше провидението.
Джо Маклауд, дълъг като върлина мъж, със загоряла от
слънцето кожа с цвета на кафяви есенни листа, не пророн-
ваше нито дума за провидението, но пък от друга страна, и
не говореше много. Притиснеха ли го с въпрос, той дълго
го обмисляше, преди да намери думи и да отговори преме-
рено:
– Ами, така стоят нещата.
И беше доволен от начина, по който стояха нещата.
Бети и Джо тихо обработваха земята си, докато сезоните
и годините минаваха, без да се различават един от друг.
И в Низините никой не твърдеше, че Маклауд не правят
нещата, както е редно. Разбира се, докато някой най-после
все пак го каза.
– Не. Нещата не стоят така – възрази Бети Маклауд, кога-
то доктор Бел ѝ съобщи, че е бременна. В края на краища-
та тя бе отпразнувала цели двайсет и пет години бездетен
брак и вече не се смяташе за млада.
Четири месеца по-късно роди момиченце.
Кръстиха я Пайпър1.
Новината за раждането на Пайпър Маклауд пропътува
с шеметна скорост през отдалечените ниви на Низините,
където броят на кравите превишаваше броя на хората в съ-
отношение деветдесет и три към едно.
– Нещата не стоят така – разгорещено заяви Мили Мей
пред дамския кръжок по бродерия, който се събираше във
вторник следобед. Жените мигновено се затвориха в себе
си. – Представяте ли си жена на годините на Бети Маклауд
да се разхожда с новородено бебе! И при това майка за пръв
път. Не е редно!
Повечето дами кимнаха в знак на съгласие. Скоро пос-
ледваха мрачни предсказания, че детето ще израсне стран-
но при дадените обстоятелства и без братче или сестриче,
с което да се бие.
За пръв път през живота си Бети Маклауд предизвика
провидението. И го знаеше. Не ѝ бяха необходими местните
клюки, за да я уведомят за този факт. В опит да възстановят
равновесието и да умилостивят провидението, Бети и Джо
се заловиха да възпитават Пайпър строго по предписания-
та на фамилията Маклауд – без много суетене и глупости
и със солидна доза усилена работа. Те бяха обикновени и
честни селяни и не се придържаха към никакви модерни
представи за отглеждане на деца, които витаят в главите на
някои граждани.
За тяхно успокоение Пайпър беше нормално бебе. Поне
отначало. Щом обаче стигна до възрастта, на която повече-
то бебета се учат да пълзят, развитието ѝ отбеляза съвър-
шено различен обрат.
Беше четвъртък следобед като всеки друг. Бети взе да
сменя пелените на Пайпър на масата в кухнята, както бе
правила стотици пъти. Обърна се за миг и Пайпър се пре-
търколи от масата. Всяко друго бебе незабавно би паднало
на пода и би се разревало. Ала не и Пайпър. За изумление
на майка си тя се понесе във въздуха.
– Господ да ни е на помощ – задавено промълви Бети и
притисна ръка до гърдите си.
Пайпър се изкикоти, докато отскачаше нагоре и надолу в
празното пространство.
Бети я грабна бързо и я хвана здраво. През съзнанието ѝ
пробяга думата провидение. „Така става, когато не правиш 10
нещата, както е редно“ – заяви лявата половина на мозъка
ѝ на дясната.
Времето минаваше и въпреки искрените молитви на Бети,
положението не се подобри, а се влоши. Откриха Пайпър да
се рее близо до тавана в гостната и тя или не искаше, или
не можеше да се върне на земята. Бети изпрати Джо в ба-
раката за инструменти да донесе стълба. Няколко седмици
по-късно в малките часове на нощта той намери Пайпър да
се носи във въздуха, докато спи, на метър от люлката. А в
един особено ветровит ден тя неочаквано полетя и вятърът
я отнесе през три ниви, а после се заклещи в клоните на
дърво и се наложи Джо да я смъква долу.
Пайпър навърши пет години и продължаваше внезапно
да се понася в празното пространство в стаята. Майка ѝ
реши, че е време да повдигне въпроса.
– Тя, изглежда, не е нормална – безпомощно сподели
Бети с доктор Бел.
– Защо? – Лекарят беше виждал много поколения в Низи-
ните да идват и да си отиват от този свят и с тях да се случ-
ват най-различни неща. Бе видял как най-малкото момче
на Смит изкашля отвертка и цял пакет петсантиметрови
гвоздеи. Беше там, когато Клара Каси Марекен завъртя гла-
вата си на сто и осемдесет градуса и после обратно. Доктор
Бел видя дори как мъж говори отзад напред, след като бе
ударил главата си в машина за балиране на сено. Момичен-
цето, което поклащаше крака на масата за прегледи, имаше
десет пръста на ръцете и краката и не беше нито по-високо
или по-дребно, по-умно или по-глупаво и по-слабо или по-
дебело от децата на неговите години. Беше съвсем обикно-
вено дете от селскостопанската общност в Низините.
– Господин Маклауд и аз забелязахме, че тя… – Бети за-
почна да заеква, защото не знаеше как точно да опише със-
тоянието на дъщеря си. – Тя е много буйна.
Доктор Бел се подсмихна и се обърна да измие ръцете
си.

1 Свирач (англ.) – Б. пр.9